Признаване на разходи за командировка на управител

ЗКПО в чл. 33 регламентира единствено условията за данъчно признаване на разходи за пътуване и престой. Тази норма е ирелевантна по отношение на данъчното третиране на сумите за дневни пари и не ги регулира по никакъв начин.

Ако управителят получава възнаграждение за положен личен труд, това за данъчни цели съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 26, буква „и“ от ДР на ЗДДФЛ са доходи от трудови правоотношения. От своя страна същият закон в чл. 24, ал. 2, т. 5, буква „б“[1] освобождава за облагане дневните командировъчни пари, но не повече от двукратния им размер, посочен в нормативен акт.

Наредбата за командировките в страната /Нередбата/ е издадена на основание на чл. 215, ал. 1 и във връзка с чл. 121 от Кодекса на труда, което означава, че тя е насочена към регламентиране на реда за командироване на работници и служители от страна на работодателите, доколкото в нея не са включени изрични норми, които да се отнасят за други лица.

В този смисъл в чл. 8, ал. 4 от Наредбата изрично е указано, че разходите за командировки на ръководителите на предприятия се изплащат въз основа на представени документи, изискващи се по тази наредба.

Самата Наредба обаче в нормата на чл. 6, ал. 1 изключва обхвата на командированите лица тези от тях, които извършват постоянната си работа през време на пътуването си в т.ч. и шофьори.

В резултат на изложено по-горе, по наше мнение доколкото управителят е изпълнявал функцията на шофьор, същият не следва да се счита за командировано лице па смисъла на Наредбата, което да има право на дневни пари. В случай, че му изплатите пари под формата на дневни за командировка за данъчни и осигурителни цели, те ще се третират като част от възнаграждението му за съответния месец на изплащане.